Разказ за живота по времето на соца: Избрахме да останем сред овцете и козите, а можехме да сме в Пловдив, София или Берлин
Писателят Роси Антов живее в Пловдив от години. Автор е на няколко романа и книги с разкази. В обществените мрежи е прочут с псевдонима Дивак Турлак.
Представяме ви къс негов подигравателен роман за живота по време на социлизма в България:
Синът ми ме пита по какъв начин сме живели по соца. И му давам отговор.
Живеехме прелестно, сине. Роди се до момента в който с майка ти учехме. Роди се в стерилно чиста болница. Изписаха те на първи май 1986. Сега лъжат, че тъкмо тогава е минал радиоактивния облак над нашата социалистическа татковина. Лъжат. Целата втора група мезехме със марули и се въргаляхме по поляната до общежитията. Така и не видехме радиоактивен облак. Ти може да си го видел, що лежеше в количката до нас и зяпаше небето. Майка ти немаше кърма, но магазините бяха притъпкани с хумана, бананови каши, приспособени млека и всичко за бебето. По 10 стотинки броя. После завършихме и тръгнахме да работим на село.
Партията се грижеше за селата
Можеше да тръгнем за София, Пловдив, Берлин, само че избрахме да останем там. Сред овцете и козите. Но от едно дружество в Монтана, където икономическия шеф бе другар на дедо ти ми се примоли да отида да работя там. Не му отхвърлих. Исках да работя за родината. Там, където ще съм потребен. В магазините имаше всичко. Маркови облекла и обувки. По 3-4 лв.. Телевизори, перални и всичко за бита. Рознообразни и евтини мебели. А за храната няма да ти приказвам. Рафтовете пращяха от месо. Пращяха от плодове. От сирена и млека. От самун. Ако щеш вервай, само че веднъж си купихме и същинска кафе, а не примес с леблебия. Улиците бяха необятни и чисти. Хората като манекени. Усмихнати. Възпитани водачи, каращи японски, немски и американски коли. И услужливи. Разваля ти се чистачката и свваляш някоя от най-близкия автомобил. Бензинът бе 2 стотинка за три кила. Пълниш резервоара и по гръцко и италианско.
На опера у Виена
До Египет и Йордания. Пирамиди, Патра, античност, просвета, история… Ама предпочитахме нашите курорти. В целия свят нямаше такива. Сега пускат фотоси и се смеят, че били мизерни. Не, сине. Отвън приличаха на здания от некое гето. Но зимаш карта за два лв.. И 14 дни си до морето. Влизаш в съборетина извън, а вътре разкош. Телевизори. Стереоуредби. Вани. Тоалетни блестящи. Климатици. И обядваш в най-близкия ресторант. За смешни пари. За лев и петдесет ядеш кво ти душа желае. За още лев пиеш най-малко 5 водки. Ако инцидентно има Кока Кола, си поръчваш и една за 5 лв. и се наслаждаваш на почивката.
А келнерите възпитани
Посрещат те на входа. Места имаше постоянно. За нас, българите. Винаги ни настаняваха с преимущество, а европейците се облизваха извън. Левът ни бе международна валута, обезпечена със злато. Не признавахме долари, марки и лири.
А ти си скиташе където искаш. Тогава норвежците не крадяха децата ни. После почивката свършваше и се прибирахме в града. И тръгвахме на работа. Починали. Щастливи. И работехме на драго сърце. Кой нема да работи с кеф, в случай че заплатата му е две хилядарки, а три кила бензин два лв.. Та не слушай какво ти приказват либерастите и соросоидите! Лъжат. Скапаха всичко. Даже един шипков мармалад на калъпи не могат да създадат. А по соца го правехме. И цел свет ни завиждаше.
Това е сине! Така живеехме ние. И ти. После всичко се скапа.
Представяме ви къс негов подигравателен роман за живота по време на социлизма в България:
Синът ми ме пита по какъв начин сме живели по соца. И му давам отговор.
Живеехме прелестно, сине. Роди се до момента в който с майка ти учехме. Роди се в стерилно чиста болница. Изписаха те на първи май 1986. Сега лъжат, че тъкмо тогава е минал радиоактивния облак над нашата социалистическа татковина. Лъжат. Целата втора група мезехме със марули и се въргаляхме по поляната до общежитията. Така и не видехме радиоактивен облак. Ти може да си го видел, що лежеше в количката до нас и зяпаше небето. Майка ти немаше кърма, но магазините бяха притъпкани с хумана, бананови каши, приспособени млека и всичко за бебето. По 10 стотинки броя. После завършихме и тръгнахме да работим на село.
Партията се грижеше за селата
Можеше да тръгнем за София, Пловдив, Берлин, само че избрахме да останем там. Сред овцете и козите. Но от едно дружество в Монтана, където икономическия шеф бе другар на дедо ти ми се примоли да отида да работя там. Не му отхвърлих. Исках да работя за родината. Там, където ще съм потребен. В магазините имаше всичко. Маркови облекла и обувки. По 3-4 лв.. Телевизори, перални и всичко за бита. Рознообразни и евтини мебели. А за храната няма да ти приказвам. Рафтовете пращяха от месо. Пращяха от плодове. От сирена и млека. От самун. Ако щеш вервай, само че веднъж си купихме и същинска кафе, а не примес с леблебия. Улиците бяха необятни и чисти. Хората като манекени. Усмихнати. Възпитани водачи, каращи японски, немски и американски коли. И услужливи. Разваля ти се чистачката и свваляш някоя от най-близкия автомобил. Бензинът бе 2 стотинка за три кила. Пълниш резервоара и по гръцко и италианско.
На опера у Виена
До Египет и Йордания. Пирамиди, Патра, античност, просвета, история… Ама предпочитахме нашите курорти. В целия свят нямаше такива. Сега пускат фотоси и се смеят, че били мизерни. Не, сине. Отвън приличаха на здания от некое гето. Но зимаш карта за два лв.. И 14 дни си до морето. Влизаш в съборетина извън, а вътре разкош. Телевизори. Стереоуредби. Вани. Тоалетни блестящи. Климатици. И обядваш в най-близкия ресторант. За смешни пари. За лев и петдесет ядеш кво ти душа желае. За още лев пиеш най-малко 5 водки. Ако инцидентно има Кока Кола, си поръчваш и една за 5 лв. и се наслаждаваш на почивката.
А келнерите възпитани
Посрещат те на входа. Места имаше постоянно. За нас, българите. Винаги ни настаняваха с преимущество, а европейците се облизваха извън. Левът ни бе международна валута, обезпечена със злато. Не признавахме долари, марки и лири.
А ти си скиташе където искаш. Тогава норвежците не крадяха децата ни. После почивката свършваше и се прибирахме в града. И тръгвахме на работа. Починали. Щастливи. И работехме на драго сърце. Кой нема да работи с кеф, в случай че заплатата му е две хилядарки, а три кила бензин два лв.. Та не слушай какво ти приказват либерастите и соросоидите! Лъжат. Скапаха всичко. Даже един шипков мармалад на калъпи не могат да създадат. А по соца го правехме. И цел свет ни завиждаше.
Това е сине! Така живеехме ние. И ти. После всичко се скапа.
Източник: plovdiv24.bg
КОМЕНТАРИ